Спектакълът „Болница накрай света“ е най-новото заглавие на Малък градски театър „Зад канала“, което изправи публиката на крака на старта на театралния сезон. Това е една много абсурдна комедия, създадена по пиесата на Христо Бойчев „Районна болница“. Сюжетът ни препраща в отделение за душевно болни, където главният герой не помни кой е, от къде идва и всячески се опитва да си върне загубените спомените.
Пиесата е писана в края на 80-те години, но е стряскащо актуална, а алегорията с държавата ни е очевидна.
Режисьор на постановката е Дино Мустафич. Главната роля е поверена на невероятния Филип Аврамов, на когото партнират великолепните Александър Дойнов, Иван Петрушинов, Евгения Александрова-Лечева, Албена Михова, Стоян Младенов, Пенко Господинов.
„Публиката може и да си помисли, че гледа политическа пиеса, но това не е така . Бих нарекъл жанра народна комедия, но тъжна, трагикомична“,споделя автора й Христо Бойчев.
Героите са си типични българи, колоритни чешити от Полски Тръмбеш, като всички имат реални прототипи, сред които и самият автор – в лицето на героя, когото три пъти оперират за апандисит.
И най-големият парадокс е, че пиесата се поставя за първи път в София, макар да е играна в почти всички други театри през годините, както и в 20 страни по света, дори в далечен Сибир.
Христов Бойчев разкри и как Мустафич е поел режисурата. Двамата се познават откакто той поставя друга негова пиеса – „Полковника птица“, в Сараево. Оттогава започва приятелството и творческото им сътрудничество.
Режисьорите не я разбират тази пиеса, пошегува се още драматургът. „Тя си има своя тайна, но повечето гледат еднопланово и не разбраха философските й послания. Сегашното поколение режисьори избягват да разказват тежки и трудни истории, а това е трудна история.“
Дино Мустафич, режисьор : Обичам МГТ „Зад канала”, винаги са честни с публиката
Защо избрахте пиесата на Христо Бойчев и я поставихте точно в Малък Градски Театър „Зад канала”?
– Истината е, че това е една невероятна постановка, която е имала изяви на много места по света и аз с удоволствие гледах някои от тях. Пиеси като тази имат своя публика навсякъде. Това е и най-изпълняваният български автор в Европа. Пиесите му предлагат голяма творческа свобода както на режисьорите, така и на артистите. Тази пиеса ми позволява да направя много, да разгърна характерите, да работя с героите.
Това беше и основната теза, когато тръгнах да работя с Христо Бойчев и Малък градски театър „Зад канала” и най-вече с великолепната Бина Харалампиева, която дава живот на театъра, защото може, защото иска и защото вярва, че само професионалисти имат място на тази сцена.
Нарекохте пиесата една метафора на живота?
-Така е, пиесата е метафора на живота, метафора на света, в който ние живеем.
Дори и ние в този шизофреничен свят не знаем кой луд, кой е здрав, кой е пациентът, кой доктора, кой кого лекува и защо го лекува. Но винаги съществува един идеал за свобода в пиесите на Бойчев. Идеалът на отделната личност да бъде свободен. И от там произтичат много нелепи, понякога тъжни и абсурдни ситуации.
Абсурдът?
Абсурдът е съвършена липса на причина. Той ни преследва от епоха на епоха. Абсурдът определя съдбата на моя дядо, на моя баща, на самия мен. По същия начин пиесата на Христо Бойчев, няма как да се надживеят. Те говорят за системата, за отделната личност, за абсурдите в отношенията ни. Героите в нея се борят за своята свобода, за своя свят и за своето пространство.
При Христо Бойчев има един вътрешен смях, който става много тъжен на моменти, защото неговите представления нямат финал, дори да падне завесата. Тогава хората в залата се питат: Какво търсихме и какво гледахме? Защо се случи?
Обичате ли да работите с МГТ”Зад канала”?
-Да, обичам да работя с тях. И нещо за стила ще ви кажа, което научих в МГТ „Зад канала”. Те са перфекционисти. Аз обичам сцените, които са интимни. И зная, че на тази сцена – „Зад канала” не могат да работят режисьори, които лъжат публиката. Тук няма хора, които се крият зад декори . Тук трябва да се мисли по пиесата, да се работи с артистите върху всички пластове на текста.
И всъщност режисьорът да вкара и своята емоция, да я пресъздаде. А емоцията да бъде истинска и конкретна спрямо публиката. Затова обичам да работя с този театър и с директора Бина Харалампиева. Тук нямат място режисьори, които се „бълбукат” с публиката. Най-добрата режисура е тази, която не се вижда. Това се опитвам да постигна през годините, но не не смятам, че все още съм успял.
С какви чувства зрителите излизат от тази пиеса?
Много различни. Това все пак е пиеса с душа. Мисля, че чрез този трагикомичен разказ, зрителите ще могат да усетят как животът може да бъде и хубав, докато мечтаем. И как може да стане трагичен, когато влезем в разцеплението между реалността и съня.
Подобни публикации
Коментари