Работилница за поправка на мъжки души

Само не ми казвайте, че не познавате поне една жена от обкръжението си, включително и вие самата, която не е обзета от манията да превърне мъжа, когато е срещнала в точно това, което тя иска да бъде той. Няма такава, нали?

И в това няма никакъв проблем до момента, в който не се озовете в собствения си капан и не си „отворите“ самостоятелна занаятчийска работилница за преправяне, „скъсяване“ или „разширяване“ на мъжа до вас.

Работилница за щастие обаче, няма. Има: обущарски, шивашки, за поправка и изработка на кожна галантерия, пекарни, фризьорски салони и други.

Вероятно смятате, че ги изброявам без каквато и да е връзка. Грешите! Всяка от тези работилници би могла да се „използва“ да направим от мъжа точно това, което бихме искали да бъде той.

Обущарите биха могли да му направят обувки, каквито ви се харесват на вас, например „зумба“ или такива с „език“. Шивачите, разбира се, биха могли да му направят риза по мярка и костюм, който да му стои добре, с оглед на това какво сте казали вие. В други случаи на колана са необходими поне само още две дупки, защото така сте решили.

А сега стигаме до същинския проблем. Няма работилница за поправка на мъжката душа. Поне не е регистрирана такава, която надлежно да плаща приноса и данъците си.

Наистина няма, проверете в търговския регистър. За това са тези невидими, полезни, упорити работнички – жените, които се трудят между собствените си стени за да поправят мъжката душа – мълчаливо и целенасочено. Жени!

Кройка по мярка

Какво правят? Дали работата им носи полза на тях и на целия женски род? Дали се сблъскваме с хуманитарен труд, чиято стойност не разпознаваме. Нищо от споменатото.

Отговорът на поставения въпрос не е лесен. Всяка самостоятелна женска работилница има своите принципи, статут, придружена с акт, кодекс на поведение, източник, цели и обект – мъж, разбира се, който търпи действието. Проблемът е, че подобни хора никога не са доволни от избора. Те имат нужда да го надграждат, да го преработват, да го допълват, да отнемат или прибавят.

И не разбират, че мъжете са това, което са. Това не означава, че жената е длъжна да приеме всички недостатъците. Макар, че жените са склонни да правият изборите в синхрон с това, което ги заслепи, очарова и ги остави без дъх. След време тази фаза на влюбване и прекрасното усещане за щастие/ за което няма място в разума/ преминава. И какво следва? Приземяване.

Картината, която сами създаваме

Срещаме мъж и той ни взима акъла, но…момичетата имат навика да развалят щастието си. Често попадат в капана на преправянето и търсенето на нещо, което не съществува. И тогава просто се губи контакт с реалния мъж, който спи до вас. Общуването продължава с измисления образ, който вие сами си създавате и държите да бъде.

Така лесно стават големите скандали, изричат се тежки обвинения. Думи, след които не обичаме дори нас самите, и се борим за желания, които е невъзможно да се изпълнят. Много от жените искат да видят правилния образ в огледалото, създаден от самите тях. Но него го няма и няма.

Какво сме сторили? Разочаровани сме от мъжа до нас или сме заставили този мъж да се чувства зле, да се чувства виновен, че не е изпълнил желанията ни.

Това е краят. Двете страни се отдръпват с впечатлението за напълно разминаване и огорчение. Безумен яд обхваща жената, че всеки път попада на едни същи недостатъчно добри мъже, много далече от това, което е търсила.

Напразна жертва

Съществуват жени, които работят с голяма страст върху мъжа, за да го поправят. На тези жени им липсва непрекъснато нещо, сякаш това е стока с дефект. Вечното незадоволство е предпоставка за вечно мърморене, недоверие и необходимост да се говори с приятелките, да се посочват „недостатъците“ на любимия човек като основен и много обиден аргумент.

Тогава се прокрадва злокобната идея, че нещата биха изглеждали напълно по-друг начин, ако мъжът до тях ги обичаше. И от какво си прави извод, че не е обичана?

Просто защото мъжът до нея не позволява да го преправят по свое подобие – бунтува се негодува, кара се, застъпва се за неща, които тя не харесва.

Но пък онези мъже, които се подадат и останат в женска работилничката, са заробени до края на живота си. Собственичката на работилницата до края на връзката ще пришива падналите копчета и ще поскъсява дължината, ще дирижира хода на събитията. Мъжът, позволил подобно отношение ще се чувства като вечната жертва и няма да бъде никакъв мъж, а куче на каишка. Това ли искате?

Често сме склонни да видим в другия онова, което бихме искали да видим в себе си. Да размислим за миг – как и кога някой е искал от нас да бъдем това, което не сме, или да не бъдем това, което сме?

Напразни мечти?

Не е толкова трагично, ако се открие играчът за този вид игра. Трагично става, когато всичко се сведе до търсенето на мъжа, когото бихме искали да преправим по наша мярка. Тогава ставаме страстни събирачки на недостатъчно добре скроени мъжки души.

Тогава потъваме в този вид настроение, което ни оставя у дома, не ни позволява да отидем на концерт, да прочетем хубава книга, да изпием кафе с приятелка. Оставаме в затъмнения си свят, в който като привидения витаят тези мъжки души – неуспели да поправим.

А ако помислим малко по-добре, не е имало и нужда. Мъжете са си били съвсем наред, освен че не са били такива, каквито ние сме искали. Нашите неосъществени желания се преекспонират на човека до нас.

Предлагам точно заради това да затворим самостоятелната работилница за преправяне на мъжки души. Мъжете са наши партньори, а не копие на това, което обичаме или сме обичали. Обичаме ги заради самите тях, точно такива, каквито са наистина те.

Остава да им вярваме. Търсене на съвършенството в този смисъл е търсене на невъзможното. Животът е прекалено кратък, за да го прахосваме в невъзможни мисии.

Това, за което копнеем, все пак е на една ръка разстояние, при условие, че приемаме хората такива, каквито са. Както и те нас.



 Коментари