Петкратният световен шампион Ремзи Осман: „Умението да побеждаваш е най-добрата хватка“

Ремзи Осман е роден през 1968 година в Разград. Част от детството минава в Йонково, китно село между Исперих и Разград. Преди да взема интервю, от петкратния световен шампион за ветерани, винаги съм си представяла хората, които се занимават със силов спорт, за леко грубовати и не до там ерудирани.

Грешка, която отчетох за себе си, още докато разговаряме. За силата да бъдеш шампион, за силата да оцеляваш дори и в най-трудните ситуации, за лишенията в спорта, за подкрепата, която му дава семейството, за треньорската дейност.

Едно изключително откровено интервю с бореца и човека Ремзи Осман, който преди по-малко от месец се качи за 5-ти път на почетната стълбичка, със златен медал за България. Това се случи пред родната публика в Пловдив. Лично министъра на спорта Красен Кралев, аплодира световния шампион.

Ремзи Реджеб Осман дебютира на тези прояви през 2007 г. Досега има 10 медала, от които 5 шампионски титли, 4 втори места и 1 бронзово отличие.

Здравейте, господин Осман. Ще ви върна назад във времето. Вие ли избрахте борбата или тя вас?

– Мечтата ми от малък беше да стане футболист. След училище грабвах топката и ритах на поляната. Кандидатствах в отбора по футбол, но треньора ми заяви, че съм твърде нисичък и малък и нямам никакви данни за футболист. И тъй като имах енергия, която трябваше да се изразходи, се записах борба. Та отговорът на този въпрос е, че може би борбата ме избра. Първият ми треньор е Ридван Чилев. Тренирах три пъти в седмицата. Благодарение на него извоювах първия си медал на окръжно първенство – трето място. След това Юмер Фикриев ми помогна да постъпя в Спортното училище в Разград, където се записах през 1980 – 1981г. (тогава бях седми клас)

Животът ви борба ли е и в пряк и преносен смисъл?

– Борбата ми даде много. Ако не беше борбата, най-вероятно нямаше да съм този човек, който стои пред вас. Тя ме изгради като личност, като характер, като човек. Борбата не е просто спорт, в който двама се бутат. Тя е изкуство, тя е умението да мислиш бързо и да преценяваш ситуацията. Една неправилна хватка и си извън играта. Затова и продължих с борба. Треньорите видяха в мен капацитет, който да развият. В десети клас, вече юноша старша възраст, станах републикански шампион.

Преди години се даваха титли „майстор на спорта“. Вие сте най-младият спортист, който получава тази титла?

– Да, така е. Но тогава беше гордост и въпрос на чест да си „майстор на спорта“. Получих званието през далечната 1985. Бях най-младият майстор на спорта за региона, което означаваше и сериозна заявка за бъдещи постижения. Званието си имаше и привилегии, и отговорности.

Като майстор на спорта трябваше да издигам престижа на българския спорт, да популяризирам борбата, да се боря срещу непозволените средства. Но пък имаше и привилегии. В кръга на шегата си спомням, че се возех безплатно в градския транспорт. За всички спортни събития получавах безплатен билет, получавах карти за почивка. Днес съм почетен граждани на Разград.

Още сте на тепиха активно? 

– Не се представям като човек, който не спортува. За мен това е начин на живот. Упорит съм и никога не оставям нещата недовършени. Прекарвам по 4-5 часа в залата дневно, особено, когато се готвя за някой голям турнир. Вярвам и знам, че мога да дам още от себе си. Спортистите, от друга страна, са посланици на своята страна по света. Щастлива съм, че играя и печеля за България.

Диплома световен шампион по борба

Ще се радваме да дадете повече инфо за титлите си като ветеран?

– Имам много медали и титли и като национал, и като активен състезател. Като ветеран стартирах за първи път на световното първенство за ветерани в Истанбул през 2007г. Класирах се на второ място. Последва световно първенство в Анкара 2008г, там станах трети.
Световно първенство в Швейцария, през 2010г, втори.
Световно първенство в Албания, Тирана, през 2011г.. Първа световна титла.
Световно първенство в Унгария,Будапеща, през 2012г., второ място.
Световно първенство в Босна и Херцеговина, Сараево 2013г – първо място.
Световно първенство в Сърбия,Белград през 2014г – първо място.
Световно първенство в Гърция,Атина през 2015г. първо място.
Световно първенство в Полша, Валбрич 2016г- второ място.
Световно първенство в България, Пловдив 2017г- първо място.

Имате ли любима титла, любима победа?

Не бих казал, всяка битка е сама за себе си. Няма как обаче да не съм щастлив от факта, че тази година Пловдив беше домакин на Световното първенство за ветерани. Радвам се, че залата беше пълна и всички ме аплодираха бурно.

Първата среща беше с американски борец, надвих го със туш. Втора среща с японски борец и него надвих с туш.Трета среща се разви трудно, но все пак спечелих срещу претендента за световната тила, ирански борец. Той така се обиди, че е победен и отказа да продължи участието си.

В полуфинала надвивам с туш. Финална среща беше с американеца Марк Адеман. Победих със 7 на 4 технически точки. И така станах 5 кратен световен шампион за ветерани свободна борба, Дивизия С възраст (45-50), категория 62 кг. Донесох първия златен медал за България по Свободна борба.

В момента сте и треньор, какво Ви дават децата?

Освен треньор съм и изпълнителен директор на спортен клуб по борба „Лютви Ахмедов” – Разград. Отговорността е голяма. Съчетавам организаторската и финансовата дейност с обучението. Истина е, че финансовото състояние на клуба не беше цветущо, когато го поех. Сега обаче с общи усилия, мисля че нещата се подреждат. С много труд и средства, разбира се, успяхме да създадем човешки условия, в които бъдещите борци да тренират спокойно. Клубът има трима треньори на щатна заплата.

Аз самия съм треньор на доброволчески начала, въпреки че в началото идеята беше друга. Искаме да привлечем поне двама-трима към мъжката борба и да я възродим. Това ще се случи, ако получим по-добро финансиране от общината и Министерството на спорта.

Един треньор трябва да познава и да усеща децата. Какви данни имат и къде да ги насочи. Към всяко дето трябва да се подхожда индивидуално. Всеки си има дарба за нещо и ако успея да открия таланта съм щастлив и доволен от резултата. Спорът ги учи на отговорност, дисциплина, уважение към по-големите, да са толерантни, търпеливи. Не напразно школата в Разград беше една от най-добрите в България. От нея са тръгнали много борци, които са прославили страната.

Има една мисъл, че борецът е по-силен от камък и по-слаб от яйце. Вярно ли е?

– Ако си постоянен и тренираш с разум, ще бъдеш здрав. Ако дори една – две седмици не тренираш, стават контузии. Трябва да се използва силата на капката. Има логика. Само постоянството носи успех.

Какво Ви мотивира да продължавате?

– Имам 30 години трудов стаж. Вярвам, че спортът ни учи на правила, толеранс, изгражда характер. Дори не си помислям, че мога да спра, въпреки че все някога ще дойде и този момент. Ако пропусна да тренирам дори ден, ставам напрегнат, нещо ме гризе. Спортът ме зарежда.

В същото време продължавам, защото има много хора, които ме подкрепят. Тук искам да благодаря на моите спонсори, които винаги са зад нас. Зад мен, зад клуба. Знаем, че парите, които дава държавата не са достатъчни и винаги трябват още.

Коя е най-добрата Ви хватка?

– Умението да побеждаваш е най-добрата хватка. Не с колко и как, а умените да прецениш съперника и да излезеш победител от схватката.

Семейството подкрепя ли избора Ви?

– Разбира се. Имам невероятна съпруга, която винаги е до мен и ме подкрепя. Като бивш спортист тя знае много добре какво е да си отдаден на спорта. Никога не ми е казвала да спра, винаги е вярвала в мен и повтаря: „Ти можеш“. Дори на световното първенство в Пловдив тя беше най-големия ми фен и викаше по-силно от мъжете. Имам и две страхотни дъщери. По-голямата учи дентална медицина и мечтае да си отвори свой кабинет. Малката твърдо е решила да стане ветринар. Ако не беше семейството, може би нямаше да стигна до тук. Тяхната подкрепа е всичко за мен.

Какво правите заедно, любимо хоби?

– Пътуваме, когато това е възможно. В личен план си имам свой отбор по футбол, участваме в първенства за ветерани и така си спомням как като малък исках да съм футболист.

В чисточовешки план за какво мечтае?

-Здраве и любов за мен и семейството. Малко, но истински приятели. Вяра в доброто, вяра че има утре. Вяра, че дори и да паднеш е важно да продължиш. Мразя лъжата и неточността. Ненавиждам хората, които нямат собствено мнение и не го отстояват. Винаги съм се борил и ще продължа да го правя. В пряк и преносен смисъл.

 Коментари