Представете си, че всеки ден вървите напред, но краката ви са стегнати с тежки вериги. Не ги виждате, не ги усещате постоянно, но те забавят всяка ваша крачка.
Тези вериги не са външни – те са вътре във вас. Това са убежденията, които сте събирали с години.
Някои са се появили още в детството. Други са се формирали в училище, в работата, в отношенията с хората. С времето сте свикнали с тях толкова много, че вече не ги поставяте под съмнение.
Легендарният психиатър Алберт Елис посвещава повече от шест десетилетия на изучаването на връзката между мисленето и човешкото благополучие. И е откроил седем ключови нагласи, които незабележимо, но систематично подкопават нашето щастие.
Алберт Елис е американски психиатър и психотерапевт, смятан за един от най-влиятелните психолози на ХХ век. Той създава рационално-емоционалната поведенческа терапия (REBT) – подход, който стои в основата на съвременната когнитивно-поведенческа терапия. Той променя начина, по който психологията гледа на емоциите: показва, че не събитията ни разстройват, а убежденията ни за тях, и че тези убеждения могат да се променят.
Тези нагласи, споменати горе, не ни разрушават внезапно. Те действат бавно – ограничават избора ни, държат ни в тревога и ни отдалечават от радостта.
Ето кои са седемте най-опасни убеждения, които ни крадат щастието всеки ден според Алберт Елис.
Другите трябва да ме обичат
Алберт Елис обобщава три от най-разпространените човешки заблуди с думите:
„Има три изисквания, които ни ограничават: аз трябва да се справям добре, другите трябва да се отнасят добре с мен и светът трябва да бъде лесен за живеене.“
Особено силно влияние върху поведението ни оказва второто изискване.
Една от най-дълбоко вкоренените идеи е убеждението, че стойността ни зависи от това дали сме харесвани. Ако не получаваме одобрение, започваме да мислим, че с нас има проблем.
Затова често се нагласяме според очакванията на околните. Премълчаваме мнението си. Избягваме конфликти. Правим компромиси, които не искаме, само за да не бъдем отхвърлени.
Постепенно животът ни престава да бъде наш. Започваме да живеем по чужд сценарий.
Това напомня човек, който се опитва да напълни съд с дупка – колкото повече усилия полагате да гоните всеобщата хорска любов, толкова повече тя ви се изплъзва.
Корените на тази нагласа често са в детството, когато любовта е била „награда“ за добро поведение или постижения.
Например: „Ще те обичам, ако носиш шестици“.
По-здравословната позиция е друга:
„Мога да предизвиквам различни чувства у хората и това е нормално. Моята ценност не зависи от броя на хората, които ме обичат.“
Никой не е длъжен да ви харесва. Но вие сте длъжни да живеете в хармония със себе си.
Важно е да се съсредоточите върху приемането на себе си – с вашите минуси и плюсове – и върху изграждането на вътрешна увереност. Да правите избори, изхождайки от истинските си желания, а не от това, което очакват другите от вас.
Ще ме уважават, ако постигам успех
Представете си, че изкачвате стълба, на която постоянно се добавят нови стъпала. Всеки път, когато стигнете по-високо, върхът се отдалечава още повече. По същия начин действа стремежът към успех, когато целта му е да заслужим уважението на околните.
От малки ни внушават, че стойността ни зависи от резултатите – оценки, кариера, пари, статус. Учат ни, че ако сме „достатъчно успешни“, ще бъдем приети, уважавани и ценени.
Проблемът е, че тази логика ни обвързва с външни показатели. Започваме да измерваме себе си не по това какви сме, а по това какво сме постигнали и как изглеждаме в очите на другите.
В тази безкрайна надпревара всяка цел бързо губи значението си, защото веднага се появява следващата. Малките радости остават незабелязани, почивката се отлага, а връзките с близките постепенно се разпадат.
Когато самоуважението ни зависи от успеха, всеки неуспех се преживява като удар в самата основа. Започваме да се чувстваме недостатъчни, ако не достигнем „върха“ или ако някой друг ни изпревари. Така се натрупват постоянен стрес, тревожност и усещането, че никога не сме достатъчно добри.
Помнете, че сте ценни сами по себе си, независимо от успехите или неуспехите си. Неуспехите са естествена част от пътя – те ви помагат да се учите и да растете. Оценявайте себе си според това кои сте, а не според това какво сте постигнали.
Катастрофа е, когато нещата не вървят по план
„Хората и нещата не ни разстройват. По-скоро сами се разстройваме, когато вярваме, че те могат да ни разстроят“,
гласи една от известните мисли на Алберт Елис. Тя обобщава ролята, която собствените ни убеждения играят в начина, по който преживяваме неприятните събития.
Всички искаме животът да се подрежда удобно и предвидимо. Когато обаче нещо се обърка, често го приемаме като бедствие, а не като част от пътя. Точно тогава се появяват страхът, гневът и разочарованието.
Зад това стои илюзията, че можем да държим всичко под контрол. А истината е, че колкото повече настояваме нещата да стават „както трябва“, толкова повече се изтощаваме, когато реалността не ни слуша.
Резултатът е ясен – расте тревожността, засилва се страхът от промени и губим способността да се нагодим към нови ситуации. Вместо да вървим напред, хабим енергия в съпротива срещу неизбежното.
Погледнете от друг ъгъл: животът е непредсказуем и именно това го прави интересен. Във всяко препятствие е скрита възможност. В живота няма никакви гаранции – и това е нормално.
Важно е да приемете факта, че в живота винаги ще има моменти, които няма да вървят по план. Вместо да се фиксирате върху това какво се е объркало, опитайте да видите нови възможности в неочакваните ситуации. Развивайте гъвкавост на мисленето – това е от значение.
Имам нужда от човек на когото мога да разчитам
Много хора вярват, че щастието изисква някой винаги да е до нас – да подкрепя, да разбира, да държи нещата „под контрол“. Постепенно започваме да търсим емоционална сигурност извън себе си и забравяме една проста истина: никой не може постоянно да бъде наша абсолютна опора.
Така се ражда илюзията, че спокойствието и удовлетворението ни зависят от друг човек. Отговорността за собственото ни благополучие се прехвърля върху партньор, дете, родител или приятел.
Последствията рядко са безобидни. Появяват се зависими и изтощителни отношения, страхът от самота се засилва, а личната самостоятелност започва да се разпада. Понякога се вкопчваме в другите, друг път позволяваме те да се вкопчват в нас.
По-здравословният път е различен. Можем да изграждаме близост и силни връзки, без да губим своята самостоятелност. Нашето щастие е наша отговорност.
Важно е да намеря и да взема правилното решение
Много от нас се ужасяват от възможността да сгрешат. Затова заседяваме в колебание, въртим сценариите отново и отново и се страхуваме да направим избор, който после да се окаже „грешен“. Това състояние води до постоянен стрес и ни оставя заклещени на едно място.
Перфекционизмът в решенията действа блокиращо. Изборът се отлага, възможностите се премислят безкрайно, търсят се мнения от всички страни. В основата на това поведение стои силният страх да не се сгреши.
Резултатът са пропуснати възможности, хроничен стрес и неспособност да се движите напред. Животът се превръща в чакалня, в която има само надежда за появата на идеалния вариант.
Важно е да осъзнаете, че всяко взето решение означава напредък. Грешките не са провал, а източник на опит и информация, която помага да коригирате посоката.
Нищо не зависи от мен, обстоятелствата решават всичко
Друга важна мисъл на Алберт Елис подчертава значението на личната отговорност и активното участие в собствения живот. Той гласи:
„Най-добрите години от живота ви са онези, в които решавате, че проблемите ви са ваши собствени. Не обвинявате за тях майка си, околната среда или президента. Осъзнавате, че сами управлявате съдбата си.“
В него става дума за начина, по който започвате да се възприемате като напълно подвластни на външните условия. Животът ви изглежда като нещо, което се случва независимо от вас, а собствените ви действия ви се струват без значение.
Когато повярвате, че нищо не зависи от вас, постепенно спирате да опитвате. Започвате да се държите така, сякаш животът просто ви се случва, а вие нямате участие в него. Ролята на жертва изглежда удобна, но с времето ви лишава от всякакво усещане за посока.
Щом се почувствате безсилни, желанието за действие изчезва. Настъпва бездействие, а след него и мисълта, че усилията са безсмислени. Това постепенно разрушава всякакъв стремеж към промяна.
Как да си върнете контрола?
Не можете да контролирате всичко, което ви се случва, но можете да избирате как да реагирате. Активната позиция означава да спрете да се оплаквате от това, което не зависи от вас, и да направите каквото е възможно с онова, което зависи от вас в момента.
Не мога да контролирам емоциите си
В интервю за списание Psychology Today Алберт Елис обяснява защо хората имат възможност да променят своите емоционални реакции.
„Хората не се разстройват от само себе си. Те допринасят за собственото си разстройване. Винаги имат способността да мислят и да размишляват върху собствените си мисли.“
Много хора вярват, че емоциите са по-силни от тях и че не могат да ги управляват. Тази нагласа ви превръща в заложници на собствените ви чувства и води до загуба на контрол над реакциите ви.
Последиците са емоционални изблици, зависимост от настроението, неспособност да изграждате стабилни отношения и да постигате цели.
По-полезният поглед е друг: емоциите не са враг и не са слабост. Те са сигнал, който показва какво се случва вътре във вас в дадения момент. Въпросът не е дали ги изпитвате, а какво правите с тях.
Повтаряйте си: „Емоциите са сигнали от моя вътрешен свят. Мога да ги наблюдавам, разбирам и регулирам.“
Емоциите са нещо нормално – всички ги имаме и всички ги преживяваме. Проблемът започва, когато им позволим да ни водят за носа и да решават вместо нас.
Когато се научите да разпознавате какво точно чувствате, откъде идва това чувство и как да реагирате спокойно, започвате да действате по-разумно.
Точно това умение ви помага да запазвате баланс и да не губите контрол в трудни ситуации.
Подобни публикации
Коментари